← Nur Taneleri

Език на четене:

Кой е прав

5 мин четене

Бяха като брат и сестра. Приличаха си във всяко отношение. Муцуните, очите, носовете, ушите, дори и краката им бяха еднакви. Чуждия човек го разпознаваха още отдалеч. Било животно, било човек, било хвърчаща птица – нищо не убягваше от вниманието им. Дори поклащането на клоните, потрепването на листата от полъха на вятъра привличаше погледа им. Веднага скачаха изведнъж. Особено Зейна – женската. Само да не я пуснеш на воля. Жива душа не оставяше наоколо. Каквото ѝ се изпречеше, го удушаваше. Таркан – мъжкият, беше малко по-улегнал. Може би по-правилно би било да се каже милостив. Пуснеха ли го свободен, обикаляше, обхождаше веднъж къщата от край до край, душейки, и пак се връщаше в къщичката си. Пък и от дума разбираха. Щом чуеха имената си, очите им бяха в теб. Първо те оглеждаха от глава до пети. Ако не познаваха дошлия, надигаха глас и лаеха колкото им глас държи. Ако някой познат се приближеше до тях и ги погалеше, мислеха се за бебета, играеха, та играеха. А чуеха ли гласа на Мария, която се грижеше за тях, изправяха се на задни крака и така се развихряха, сякаш щяха да скъсат веригите си. Катереха се по гърба ѝ, качваха се на раменете ѝ, дори я близваха по бузата. Животни са, нали, не умеят да говорят, та изразяваха обичта си, благодарността си с душене, с близане. Животните обичаха и децата. Например Исмет се приближаваше до тях, без изобщо да му мине страх през ума, даваше им кокала или хляба, който държеше в ръка, направо в устата, галеше ги по гърба.

Добре, но един ден на Исмет му дойдоха на гости братовчедките Алекс и Севда. Исмет се замисли какво ли забавление да измисли за братовчедките си. Мисли, мисли, па хвана за ръце братовчедките си, хубави като порцеланови кукли, и ги разведе из градината, после ги заведе на брега на езерото, което започваше пред къщата, и се похвали с рибите, които плуваха във водата и от време на време подскачаха над нея. Изведнъж се сети за кучетата.

- Алекс, Севда, вижте какво ще ви покажа. Да знаете какви едри, какви грамадни приятели имам: Таркан и Зейна – каза той и се усмихна хитро.

Сините очи на Алекс светнаха от почуда: „Я да видим какви са тези едри приятели?“ Още недоизрекли, и се озоваха пред кучетата.

- Таркан, да стоиш мирно, тези мили момичета са мои братовчедки. Да не вземеш да им покажеш онези грамадни зъби и да ги уплашиш!

Отстрани се обади Алекс:

- Извинявай, но тези са мои приятели. Дори имената им аз съм ги дала. Слушай, виж!

После се приближи до кучетата, почеса ги по главите, поглади ги по гърбовете и им заговори сладко-сладко:

- Перди, как си, миличка?

После се обърна към другото:

- Ами ти, Понго, защо така ти пада козината?

Този път се смаяха Исмет и Севда.

- Защо им казваш Перди и Понго? Техните имена са Зейна и Таркан! – рекоха те.

Алекс се ядоса:

- Не може така, кой ви позволи това безобразие? – каза, свъсвайки сламеножълтите си вежди.

Двете сини очи на Алекс станаха два извора. Плачейки с цял глас, с всичка сила, хукна при дядо си. Исмет и Севда тръгнаха подире ѝ виновно, с наведени глави.

- Кажи ми, дядо, бивало ли е някога такова нещо? Тези кучета ми ги купи татко и ми каза: „Дай им каквито имена искаш“. И аз им дадох имената на главните герои от една приказка: нарекох ги Перди и Понго. Понеже нямахме къде да ги гледаме, ги докарахме тук, в планинската ни къща. Нали така, дядо? Виж, оттогава са минали едва няколко месеца. Вярно, какви хубави кучета са станали, но защо са им сменили имената? Сменя ли се изобщо име, което веднъж е дадено? Къде се е видяло такова нещо?

Дядо ѝ се замисли дълбоко. Колко го бяха развълнували тези думи на Алекс, какви ли не спомени бяха събудили в главата му. Но как да разкаже това на детето? Веднага си спомни: един негов приятел му беше казал по време на смяната на имената, извършена у нас през 85-а година: „Защо ни наказа Аллах?“ А той му беше отговорил: „Не се знае кого наказва Аллах“. Това не можеше да го разкаже на внучето си. Само рече:

- Чедо, тази обида хора я бяха нанесли на хора.

Можеше ли мъничката памет на Алекс да възприеме това? Внучето му още не ходеше на училище, не знаеше какво пише, какво се разказва в онези дебели книги, които четат големите. Но с житейския опит на шестте си години осъждаше на своя език това, че на кучетата е нанесена такава обида. Разбира се, имаше право.

Исмет се хвърли на врата на дядо си:

- Дядо, кажи сега, как да викаме кучетата отсега нататък?

И Алекс, вече с избърсани очи, гледаше дядо си със сините си очи, а Севда, присвила очите си като черно грозде, чакаха с нетърпение отговора на дядо си.

Дядо им беше в трудно положение. Въздъхна дълбоко и каза:

- Алекс има право. Ще ги викате с имената, които са им дадени най-напред. Било животно, било човек, има нещо отдавна установено: родители и име не се избират. Родителите ти до края са ти родители, и името ти до края е твоето име. Никой не може да ти ги отнеме!