← Nur Taneleri

Език на четене:

Хобито на Хидош

3 мин четене

Беше русокоса. Косата ѝ беше жълта като слама. Беше много внимателна, с някаква естествена любезност в себе си. Сладка, та сладка. Много, много обичаше околния свят, природата. Можеше да седи с часове и да гледа планината, сравняваше сенките, които планината хвърляше върху водата, с облаците, търсеше приликата между тях, а после се опитваше да нарисува гледката, която си беше представила.

Хидайет беше името на нашата героиня. Вкъщи, приятелите ѝ, с една дума всички, се обръщаха към нея с „Хидош“.

През летните дни Хидош отиваше на почивка в планинската къща в Родопите. Никак, ама никак не ѝ беше скучно. Тук, понеже знаеше наизуст всички песни, които беше чула по телевизията, хем си тананикаше песни и народни песни, хем се качваше в планината, береше полски цветя и превръщаше стаите в същински пъстроцветни цветни градини. Но най-любимото забавление на Хидош бяха нейните крилати приятели – гъските. С тях можеше да се забавлява не с часове, а с дни, и то без никак да се умори, без да ѝ омръзне. Сутрин, щом отвореше от сън очите си, подобни на лайкучки, веднага вземаше в ръка парче хляб, напълваше с царевица джобовете на престилката, която връзваше на кръста си, и с викове „Пил-пил-пил“ тичаше към езерото. И гъските познаваха гласа на Хидош. Вдигаха глави, отговаряха ѝ със същия глас и още известно време продължаваха игрите си във водата. Пляскаха с криле, с човките си хубаво почистваха крилете си, местата, които можеха да стигнат, и една друга. После разперваха криле, гмуркаха се във водата и чак след доста време изплуваха на повърхността на друго място. Тези техни игри продължаваха с часове. И Хидош не можеше да им се нагледа. По някое време, когато отново чуеха гласа на Хидош, навярно си казваха една на друга „хайде, много проточихме, омръзна му на момичето“ и потегляха на път. Ще речеш, че си теглил черта с линия – така се подреждаха в редица и плуваха, плуваха, а после с клатушкащия се свой вървеж тичаха към Хидош. Грабеха хляба от ръката ѝ с човките си, сякаш се надпреварваха.

Един ден гъските пак бяха в редица. Сякаш с ръка си ги хванал и една по една си ги наредил. Най-отпред вървеше една гъска, не много едра, но стегната, с високо вдигната глава, която от време на време издаваше рязък звук „Съъъс“ и шепнеше нещо на „другарите си от ятото“, наобиколили я от четирите страни. И Хидош беше сред тях. Момичетата и момчетата, които идваха насреща на група, се зарадваха, щом видяха гъските. Протегнаха ръце към тях и заговориха:

- Ах, ти, клатушко такъв! Не вижда смешния си вървеж, а тръгнал с мен да се заяжда!

Първа се впусна в боя онази гъска, която вървеше с изправена глава. Спусна се подир децата и започна да ги гони. Изплезила езика си, подобен на гъсеница, засъска с всичка сила. След нея я последваха и другите. Сякаш им даде команда. И тъй, боят се проточи. Започнаха да скубят дрехите на момичетата и момчетата, да дърпат късите им панталонки. Децата здравата се изплашиха. Ох, какво да правят, как ли да се отърват от тези крилати твари? Едно от тях изкрещя „бягааайте“ и всички заедно хукнаха. Но като бягат те, гъските ще стоят ли? И те се затичаха колкото им държат краката, някои дори полетяха.

Хидош, сам-самичка на брега на езерото, смаяно наблюдаваше случката. Момичетата, отървали се от нападението на гъските, разтвориха яките си и си плюха в пазвата, а момчетата лапнаха палците си и си дръпнаха ушите. А Хидош все още стоеше сам-самичка, даваше право на това, че в древния Рим са почитали гъските като свещени създания, и поздравяваше верните пазители на Рим.