← Nur Taneleri

Език на четене:

На колко години е момичето

4 мин четене

Майката и бащата на Ларен дълго я чакаха. Мъката им по рожба растеше ли, растеше в тях. Като змия се беше свила на кравай в сърцата им. По едно време майката се престраши: да си осиновим дете, рече. И бащата подкрепи тази мисъл…

Нарекоха момчето Принц. И членовете на семейството приеха бебето като Принц. И като принц го отглеждаха. Галено бебе, бебе като роза, то минаваше от ръце на ръце: хоп – слагаха го да седне, хоп – подхвърляха го да полети. Мястото на мъката по рожба заеха приспивните песни:

Нани, чедото ми, нани,

да поспи, та да порасне, нани,

да порасне и Принц да стане, нани,

нани, Принце мой, нани.

Принц беше навършил три годинки. Стъпките му бяха така сигурни и правилни, както и говорът му. Добре, но майка му не можеше много да се радва на това. Защото от време на време ѝ прилошаваше. Един ден сложиха Принц в количката му и отидоха на лекар. Когато излезе от кабинета за прегледи, майката на Принц беше много радостна: казали ѝ, че Принц щял да си има братче или сестриче. Радостта на майката и бащата беше голяма, много голяма. Вземаха Принц, подхвърляха го от ръце на ръце и цялото семейство се радваше с думите: „Ти отвори пътя на късмета ни“. А пък бащата! Стана много нетърпелив. Първо намисли името на бебето, което щеше да дойде. Ако е момиче, щеше да го нарече Ларен, ако е момче – Лидер. Но на всяка цена искаше бебето да бъде момиче. После си мечтаеше как то е пораснало, как е станало мома за женене. Затова, когато Ларен се роди, той празнува девет дни и девет нощи. Всички, всеки срещнат, познат или непознат, обсипа с почерпки. А пък на децата раздаваше много, много бонбони, дори джобовете им напълни. Щом срещу него излезеше момиченце, във въображението си виждаше Ларен пораснала.

Ларен беше нещо между мургава и бяла, сладко момиченце с хубава усмивка и поглед като цвете. От майка си беше взела мургавината. А погледа като цвете – от баща си. Всеки път, когато я вземаше в скута си, дядо ѝ се смееше и казваше:

- Черната боя е силна, една капка от нея стига, за да развали бялото.

Разбира се, тези негови думи бяха плод на натрупания му опит.

Ларен растеше бързо. „Ела, бебче, смей се, бебче, дръж, бебче, хоп, бебче“ – и ето че Ларен израстваше като хубаво момиче. На онези нейни очи като черно грозде много отиваше косата ѝ на букли, на букли. Този път баща ѝ го обзе съвсем друга тревога: „За кого ли щеше да омъжи това мило момиче?“ И тогава му дойде наум един негов приятел адвокат. Ако някой познава знатните семейства в града, той ги познава най-добре, рече си сам на себе си. Отиде право при него и почука на вратата на кабинета му. След като поприказваха за това-онова, за туй и онуй, докара реда до същинската дума:

- Знаеш ли, адаш – рече той. – Ние имаме една дъщеря, която много бързо расте… Рекох си, че ако някой познава знатните семейства в града, това си ти, та затова почуках на вратата ти.

- Дано е за добро, за какво ти е такова семейство?…

- Ти кажи, пък за останалото не питай…

Чичото адвокат изреди на бащата на Ларен пет-шест благородни семейства. А бащата:

- Добре – рече и се помъчи да запомни някои от тях.

В този миг на чичото адвокат най-сетне му просветна:

- Какво става? Какво става, ти да не би да си тръгнал да търсиш зет за дъщеря си?

Бащата на момичето срещу него се усмихна и кимна с глава, сякаш казваше „да“. А чичото адвокат продължи думите си:

- Е, казвай да видим, на колко години е дъщеря ти?

- На пет!

Като чу това, адвокатът едва се удържа да не падне и веднага даде отговора си:

- Виж какво, братко. Сега живеем в 21-ви век. Нашето време е съвсем друго време. Време, в което хората обикалят други планети, вършат всичките си работи с компютър, в което с интернет на земята не е останала точка, с която да няма връзка. Пък и ти остави тези работи настрана. Децата ни вече отърваха майките и бащите си от този товар. Те сами, по сърце, си избират бъдещите съпрузи.

Бащата наведе глава, сякаш се срамуваше. За да не покаже почервенялото си лице, заговори, без да вдига глава:

- Остани си със здраве, пак ще се видим!

Рече и излезе от стаята на приятеля си.

Колкото пъти се срещнаха след това, чичото адвокат все задаваше един и същ въпрос:

- На колко години стана момичето?

А бащата отговаряше с усмивка.

Въпросът „На колко години е момичето“ вече беше заел мястото на поздрава.