← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Севги

2 мин четене

Севги беше мъничка, мъничка като издялана от мрамор. Природата беше я изваяла така, същинско бебе, мраморна кукла за чудо и приказ! Лицето й – лунен прах. Косите – лунна светлина. А очите – сияйно небе! Млечно сини, облачно сиви. Леля Рукие я беше осиновила от девера си Реджеп. Той беше мъж – планина! Едър и пълен със смях, с шеги. Децата се превиваха от смях, когато го черпеха с бонбони.

- Мечка наяжда ли се с бонбони? – питаше. – На единия ми зъб няма да се хванат,

Севги нищо не разбираше от шегите на баща си. Беше сериозна още от съвсем малка. Ядоса ли се, тънка линия разполовяваше челото й. Мъничко момиченце, а сериозно и разумно. Такава беше.

Отвън къщата им не се забелязваше. Портата беше висока. Затова влязохме, без да чукаме. Намирахме се в голяма градина. Къщата в средата на градината. Приличаше на мъниста за украса. Пред нея вуйчото пушеше лула. Като ни видя, подскочи като ужилен. Прегърна ни и ни въведе вътре.

- Кой вятър ви довя, кой порой ви довлече? Не съм ви сънувал. – вълнуваше се той като тичаше напред-назад. Донесе гърне, пълно с мед, напъха ни в ръцете по една лъжица и рече по лудогорски. – Ха, заповядайте, съвсем пресен е, с късмета си дойдохте.

Така посрещат гости в Делиормана, сега Лудогорие. Каже ли се, че са дошли гости, всички съседи, роднини дотърчават да ги поздравят. И никой не идва с празни ръце. Всеки носи, каквото е имал, топъл хляб, пресни плодове. Ах, колко е хубав, как ухае пресния, топъл хляб, намазан с масло и посипан със сол и пипер! Севги ми беше стиснала щастливо ръката и докато се разделим, не я пусна. Галеше ми косата, целуваше бузите, гледаше с възхита къносаните ми нокти, и тях галеше, и целуваше пръстите ми един по един. Не знаеше как да си покаже обичта.

С годините Севги растеше и обичта й растеше. Годините не я изпепеляваха, а я поздравяваха. Жива и здрава да е!