← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Тихите послания

2 мин четене

Пелин много обичаше да ходи на разходка привечер, хваната за ръцете на мама и тати. Душа даваше за тези мигове. Защо ли? Защото кажат ли „фърррр“, тя ще лети между двамата. Тогава може да ги пита за каквото се сети! Иначе не й обръщаха внимание. „Сега имам работа, друг път ме питай!“, отговаряха те набързо. За щастие, тази вечер времето беше много приятно. Истинска лятна нощ, без облаци, синьо небе, разперило криле над света. И звезди, проблясват звезди, звезди. Сякаш е звездна градина. Някои се откъсват и падат, но по земята не се виждат паднали звезди… Пелин изведнъж извика:

- Аз много обичам звездите, извънредно много!

Тя обичаше да се разхожда и с баба и дядо. Ама тогава тя непрекъснато говореше, разпитваха я за училището.

- Днес какво научи? – питаха.

„Баба и дядо все ми задават въпроси, мислеше си момичето. – Искам аз да ги разпитвам, да науча нещо от тях.“ И каза на глас:

- В училище всеки ден научавам нещо. Учителите преподават различни предмети. Аз слушам, защото всичко ми е интересно и обичам, както учителите, така и уроците. – В този миг, като казваше „обичам“, тя си спомни за звездите на небето. – Бабо, дядо, вижте, звездите сякаш падат в морето и то ще заприлича на звезден килим!

Но времето беше толкова тихо, че и мравките бяха дошли да се изкъпят. Пелин наблюдаваше звездите. И тези на небето, и тези, които се стрелкаха надолу, пусна ръката на дядо си и застана срещу него.

- Дядо, рече момичето, нали и ти си имал баща, прадядо Осман, дето сега е на небето?

- Да, умното ми момиче, моят татко е на небето.

- Значи и той е звезда, нали?

Дядо й видимо се развълнува, погали внучката си по главицата и тихо добави:

- Да, умничето ми, той сега е звезда, гледа ни отгоре, от небето и ни праща тихи думи за обич.