← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Радостта е храна за душата

2 мин четене

Днес Нарин беше решила да учи уроците си, заедно с приятелките си Пелин и Ипек. Щом те дойдоха, вратата на стаята внезапно се отвори. Бабата на Нарин влезе с песен на уста и метла в ръка. Приятелките й стаиха дъх и втренчено я загледаха.

В сахана кавърма, кавърма,

Не развявай поли, моме!

Песента спря. Леля Ремзие се сопна:

- Хайде, момичета, защо така се стреснахте? Хайде, ставайте!

Момичетата се спогледаха. Нарин първа стана, вдигна ръце и заигра. Приятелките й се присъединиха. Леля Ремзие остана по средата, вече пееха и трите момичета. Пееха и танцуваха. Бабата на Нарин беше възрастна, но изправена, весела. Лицето й блестеше от радост.

- Хайде сега, сядайте да учите! – нареди им тя и излезе.

- Браво на баба ти, Нарин! И нас ни развесели. – казаха момичетата.

Вратата пак се открехна. Леля Ремзие си подаде главата и издекламира част от стихотворение, което помнеше от училище:

Пенчо, бре чети!

Пенчо не чете.

Пенчо, ела да ядеш!

Не, който не учи,

Няма да яде!

Всички се засмяха. И те си спомняха това стихотворение.

Леля Ремзие се радваше на слънцето и света вече близо век и отгоре, век и осем месеца. Но заедно с деца, внуци и правнуци преминаваше от клас в клас, живееше с техните радости, тъжеше с техните тъги. И не искаше да ги вижда умислени. Стараеше се да ги развесели, да забравят грижите. Но не им спестяваше грешките. Не казваше на правото – криво. Не даваше прах да падне върху учителите. Напомняше на всички, че те са учили, за да просветят детските мозъчета. Нарин винаги помнеше това. По едно време тя си погледна часовника, после погледна и лицата на приятелките си.

- Какво, време ли е вече? – в един глас попитаха те.

Нарин само поклати глава утвърдително. На раздяла Ипек рече:

- Да кажем довиждане и на баба ти, Нарин.

Така и направиха. Днес момичетата бяха учили два урок. Единият от учебниците, а другият от живота. Радостта е храна за душата.