← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Невиждана зима, невиждано въодушевление

2 мин четене

Радост настана за децата. Ама каква радост! Какво удоволствие, какво вълнение е да си сред снежинките и да ги наблюдаваш как се чудят къде да кацнат. Айлин излезе на терасата и си рече: „ Да я почистя малко.“ Как ще я почистиш, бе, душо?! Да ринеш сняг, се изискава сила, напрежение! Снегът е тежък. Тази работа не е по твоите силици!

И баща й си мислеше: „захванала се е с тежка работа.“

Но Айлин вече е нарамила с голямо въодушевлние една лопата за сняг. Гребна веднъж, понечи да повтори, но не й достигнаха сили, задъха се. Въздух не й достигна. Баща й рече:

- Дъще, това не е детска игра!

Рече и взе лопатата от ръцете й.

Направи пътека в снега и това беше достатъчно. Ето го, тича по пътеката Дерин. След него и Амира. Не може без нея! Където батко й, там е и тя. Искаха да потичат. В снега е трудно да вървиш, камо ли пък да тичаш. Такъв сняг през живота си не са виждали. Може би затова толкова много се вълнуваха, радваха се. Дерин се изпружи в снега, по-точно направо се пльосна. Може би искаше да си почине. Айлин насила го вдигна. Защото така се беше вкопчил, не му се ставаше. След него и Амира, хоп! – реши да се търкулне в снега. „Щом батко може да легне, мога и аз да го последвам!“, мисли си тя. В този миг зърна строгия поглед на Айлин и се опомни. Отказа се от намерието си.

Баба им дочу детски глъч, детска радост и дотича при тях. Дотича, но се подхлъзна и падна. Всички се засмяха и никой не се досети да й подаде ръка. Мислеха, че се забавлява, а тя направо се бореше със снега.