← İftar Lokmaları

Език на четене:

Как прегърна Шейтан

3 мин четене

Навън беше зима. Навсякъде беше покрито с бял-бял сняг, студът беше сковал всичко. На всичко отгоре беше излязъл и вятър, който вилнееше наоколо. Колко приятно беше в такова време да седиш край топлата-топличка печка и да четеш книга! И Сердар се беше вглъбил здравата в един роман. По едно време нещо изтрещя: „гръм“. Сякаш таванът се срути над главата му. Стресна се. „Да изляза навън да видя“ — рече си. Както си беше, по пижама, изскочи навън. Остави вратата отворена зад себе си. Как можеше да предположи, че тъкмо в този миг вятърът ще се усили? „Бууум!“ — и вратата се затръшна с всичка сила.

— Ох! — каза Сердар.

И така си прехапа устната, че от едната страна бликна кръв. Баба му строго го беше предупредила: „В планинската къща ще бъдеш много внимателен! Като влизаш и излизаш, ще затваряш добре вратата, защото вятърът може да я отвори. И като излизаш, ще внимаваш — току-виж се затворила изведнъж и си останал навън!“ Така и стана. Вкопчи се с две ръце във вратата, мъчеше се да я отвори. После мина на прозорците. Никак не ставаше. Започна да трепери от студ като лист. Не можеше да удържи дори челюстта си, зъбите му тракаха един о друг.

„Олеле, какво да прави?“ Отсреща имаше друга къща, но и там беше тъмно. Само кучешки лай се чуваше от онази страна. Тръгна. Сердар вървеше, вятърът го буташе назад. Направеше ли две крачки напред, връщаше се една назад. Такава битка нито беше виждал, нито беше чувал. Досега смъртта никога не му беше идвала наум. Но в този миг му дойде. Нали беше поискал да остане сам-самичък в тази планинска къща, да си отпочине главата. Ако сега замръзне под снега... В главата му се блъскаха мисли, а тялото му се бореше с вятъра, който го шибаше, примесен със сняг. В това време беше стигнал до колибата на кучето. „Джан, Джан!“ — извика. Не знаеше името му. Но в този миг това му дойде на езика. Кучето млъкна. Сердар погали кучето. Изведнъж впери очи в кучешката колиба и влезе в нея преди кучето.

Поне беше на завет, вятърът нямаше да бие голия му гръб. След него влезе и кучето. И двамата се бяха свили. И Сердар, и Джан трепереха. По едно време Сердар взе Джан в скута си, прегърна го като най-скъп приятел. Топлината на Джан му вдъхна живот. Започна да идва на себе си.

Поиска да помисли за нещо, но не ставаше. Умът му все се плъзваше към други неща. После се беше стоплил и беше заспал. Когато отвори очи, Джан се мъчеше да се измъкне от прегръдката му. Стопанинът беше донесъл храната му.

— Шейтан, Шейтан! Къде си? Защо не излизаш да ме посрещнеш?

Джан се обърна и погледна назад. Стопанинът също се наведе и погледна в колибата. Слиса се. Насмалко да изпусне кофата от ръката си.

Сердар изпълзя запъхтян от колибата и заговори със заекване:

— Чичо, аз съм от съседната къща. Вратата се затвори зад мен. Аллах да е доволен от твоя Шейтан. Тази вечер той ме прие на гости. В неговата прегръдка, в неговия дом намерих подслон. Слава Богу, той ме спаси от смърт.

Стопанинът също трепереше — и от студ, и от почуда:

— Ела, синко, ела — каза, — не Шейтан, а Аллах те спаси.