← İftar Lokmaları

Език на четене:

Смеяница

2 мин четене

Гюл и Бюлбюл бяха сестри. На лицето на Гюл цъфтяха рози. А очите на Бюлбюл бяха като наплакани, все влажни. Майка им и баща им искаха и двете им момичета да бъдат весели, засмени. Почти всяка събота и неделя излизаха на разходка сред природата. След игрите на топка, на гоненица, на криеница сядаха да си починат. Докато си почиваха, на майка им ѝ хрумваше друга игра.

— Деца — казваше тя, — какво ще кажете сега да поиграем и на смеяница?

Тогава Гюл и Бюлбюл се споглеждаха, розите по лицето на Гюл се превръщаха във въпросителен знак, а влагата в очите на Бюлбюл ставаше удивителен знак.

— Каква е пък тази игра, мамо?

Майка им обясняваше:

— Първо аз ще започна да се смея, а вие, ако искате, се присъединете към мен.

Двете сестри пак се спогледаха.

Майка им не проточи приказката. Заля всичко наоколо със смях. Докато гледаше как майка ѝ се смее, засмя се и Гюл. Смехът зарази и Бюлбюл. С тънкото си гласче тя стана славей и запя. И трите се превиваха от смях. Отнякъде дойде и баща им:

— Какво става с вас? Хор по смеяница ли сте основали? — каза.

Като не получи отговор, и той започна да се смее. Защо ли?

В това време минувачите се спираха, гледаха, гледаха смеещите се и също продължаваха пътя си със смях. Това продължи така — аз да кажа един час, вие кажете два.

Когато млъкнаха, майката каза:

— Смехът е здраве, деца!

Гюл и Бюлбюл дълго време си спомняха тази игра, разказаха я и на приятелите си. Поискаха да поиграят на същото, но не се получи. Непременно трябваше да има някой, който да започне, който да поведе.