← İftar Lokmaları

Език на четене:

Говорещите очи

2 мин четене

Баща му често казваше на майка му: „Ех, тези твои очи!“

Фатих не знаеше какво значи това, какво изразява. Откъде да знае, житейският му опит беше толкова малък, по-точно нямаше нищо, което да се нарече опит. Но ето че годините минаха, Фатих порасна, без да усети. Първи, после втори, трети, та стана ученик в четвърти клас. Един ден учителят вдигна Фатих на дъската да го изпита. Срещнаха се очи в очи. А учителят взе, че каза: „Ех, тези твои очи!“ Фатих се засрами и сведе очи към земята. Учителят:

— Какво стана, да не би да се обиди? — каза.

Фатих:

— Неее — каза и пак погледна учителя си.

— Очите са огледало на вътрешния свят на човека, Фатих. Това исках да кажа. Например днес си научил урока си много добре. Очите ти блестят! Аз го усещам днес. Виж, вчера не беше така. Очите ти бяха замъглени, замъглени, гледаха ме сърдито. Кажи си правичката. Не си знаеше добре урока, нали?

— Да, господин учителю, не го знаех.

От този ден нататък Фатих се стараеше очите му винаги да гледат с блясък. Сядаше на масата си и учеше уроците си. Когато се смееше, смееха се дори очите му отвътре, зениците му ставаха по една звезда и искряха ли, искряха. Когато беше сърдит, наистина и очите му бяха сърдити. Блясъкът им угасваше, сякаш се бяха разсърдили на живота. Ами когато плачеше? Тогава предпочиташе да не застава пред огледалото. Онези сълзи, знаете ли, сякаш се откъсваха от сърцето му и ставаха облак в очите му, понякога се превръщаха в дъжд, а понякога и в порой.

Неотдавна учителят беше дал на учениците от класа домашно на тема „Очите“. На другия ден провери домашните. Домашното на Фатих наистина беше най-хубавото. Когато стана на крака, за да го прочете, учителят го хвана за рамото и обърна погледа му към учениците:

— Я погледнете, деца — каза. — Вие какво ще кажете? Какво ви казват очите на Фатих?

Всички в един глас:

— Написал си е домашното много добре, много добре! — казват.