← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Хванах те, море!

1 мин четене

И друг път се беше разделял от семейното огнище, от мама и татко, от сестричето си и от другите. Не знам защо, обаче, този път много бързо се затъжи за къщата, за близките. Дори за Джаки, пазеща на прага. И за баба си се затъжи. Реши пътьом да се отбие и да я види... Не щеш ли, баба му също си рекла: „Я, да отворя прозореца и да погледна навън“. И какво да види?!

Морски бряг, морска гледка, морски въздух, морски полъх! Те погалиха Дерин с влажна милувка. Сякаш сънуваше и усещаше топлите ръце на баба си по страните си. Примигна и отвори очи. Не можеше да повярва! Баба наистина галеше страните му. Потърка очи и пак не можа да повярва. „Истина ли е това или сън?“

- Не, не може да бъде, но това е самата истина!

Морски бряг. На десет-петнадесет крачки от пясъка е вилата. Прозорците на първия етаж са отворени широко. От тях баба му гледа пътя. Преди две седмици беше оставила задушаващия, градски въздух зад гърба си и си казала: „Подай ръка, море!“

Дерин се затича към морето. Захвърли небрежно маратонките и започна да брои стъпките си по пясъка. Броеше и си повтаряше: „Хванах те, море! Вече не можеш да ми избягаш!“ Повтаря си и пляска в солената, морска вода.

Морето, морският пейзаж бяха заглушили тъгата по дома. Те бяха по-силни от тъгата.