← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Утеха

1 мин четене

Разходка из природата, разходка в гората. Ей къде е гората, няма сто и петдесет разкрача, кажи ги сто. Толкова близко беше. Беше есен. Сезон, в който природата придава различни окраски наоколо. Зелено ли не щеш, червено ли, всички цветове заедно можеш да видиш в гората. Слана не беше падала още. Но зелените тревички, навели главички, сякаш сърдито гледаха Слънцето. Дерин пък мира не даваше на баба си, непрекъснато я безпокоеше.

- Хайде, бабо, хайде, бабо, нали ми обеща?! Дадена дума, хвърлен камък, каза!

Щом е обещала, баба не може да не го изпълни.

Тази година есента беше зарадвала децата. Дълго не си отиваше, а зимата вече щеше да почука на вратата, ще извика: „идвам, ето ме!“ Баба и внук крачеха бавно по горската пътека и си говореха като връстници. Тревите бяха навели глави, сърдити една на друга. Не, не една на друга, а на Бащата Природа! Защо толкова късичък живот им е дал?

- Бабо, сняг ли е навалял върху увехналите треви?

- Не, чеденце, това, което виждаш не е сняг, а слана. Сланата ги е попарила, тя ги е уморила.

- какво значи слана?

- През деня е топло, нали, а нощем въздухът изведнъж изстива, тогава пада слана. Тя е замръзналата роса върху тревата.

Така, говорейки, баба му изглежда стъпила върху камък и извикала:

- Вай, май че стъпих върху камък?! Изкривих си крака!

Дерин погледнал камъка, после баба си и казал с умиление:

- Не, бабо, ти не си стъпила на криво, камъкът е крив!

Голяма утеха, нали!