← Най-скъпият подарък

Език на четене:

Очите говорят

1 мин четене

Много обичаха да си говорят. Излязат ли от училище, с чантите на гърба, докато се приберат говорят ли, говорят. Да, де, ама има говорене и говорене! Айхан и Бейхан всеки път различно си говореха. Понякога се разбираха и без думи. А понякога сякаш се караха като… кучета, например. Хващаха се за нещо дребно, дето и черупка от орех няма да напълни и продължаваха, продължаваха… Онзи ден, например, минавайки край тях, Айсел се усмихнала. Айхан рекъл:

- Видя ли, Айсел ми се усмихна?

Бейхан не останал по-назад!

- Не, казал, на мен се усмихна! Дори ми прошепна нещо.

- Така ли?

И вече имаха тема за разправии. Айхан повишил тон:

- Не, момичето не отвори уста!

- Да, не я отвори, непременно ли трябва да отвори устата си?

- Е, какво ти рече тогава със затворена уста, а? Изплюй камъчето да видим! – Айхан държеше на своето, настояваше да разбере какво е казала Айсел… И накрая Бейхан признал:

- Ние се разбрахме и толкоз.

- Да, разбрали сте се, аз не бях ли с теб? Защо нищо не чух? – все така настоявал приятеля му.

- Ако щеш вярвай, разбрахме се и толкоз!

Айхан се замислил. Бейхан решил да сложи край на спора.

- Хей, умнико, човек само с думи ли се разбира? Човек се разбира и без думи. Разбрахме се с очи.