← Невключени в книгите

Език на четене:

2000–2008

Справедливост

2 мин четене

Имало едно време, нямало. В стари времена, когато ситото било в сламата, когато козата била бръснар, когато аз съм люлеела скръц-скръц люлката на баща си, нашите герои, които живеели в гората – Лъвът, Чакалът, Вълкът и Лисицата – станали приятели. Където и да отидели, никак, ама никак не се делели един от друг. Един ден тръгнали всички заедно на лов. Вървели малко, вървели много, през долини и хълмове право вървели, и най-сетне хванали една газела с очи като изписани със сурма. Горката сестричка плакала като бебе от болките от зъби и нокти. Онези нейни очи като черно грозде станали на две чешми. Накрая намерили едно скрито място, далече от чужди очи, където брадва не е влизала. Завлекли газелата там. Лъвът, падишахът на горите, бил много горд. Като тръснал ей така гривата си, облизвал мустаците си, подобни на стрели, и мислел за лъвския пай, който ще му се падне. Заели местата си на една поляна във вид на софра сред храстите, а по средата проснали Газелата, която не помръдвала ни крак, ни ръка, не мигвала с изписаните си очи и чиято копринена козина била обляна в алена кръв. Лъвът измерил с поглед Чакала, който поемал с ноздрите си миризмата на плячката, и:

- Хайде, братко Чакал, я раздели това ядене – рекъл.

Чакалът огледал Газелата от четирите ѝ страни, и с острите си зъби, с пъргавите си предни лапи бързо-бързо я разделил на четири. А на Лъва:

- Заповядай, падишахо мой! – рекъл и побутнал пред него едното парче.

Очите на Лъва засвяткали, изпълнили се със злоба, замахнал ей така с лапата си и пратил главата на Чакала сред храстите. След като огледал наоколо и поуталожил гнева си, се обърнал към Вълка:

- Твой ред е, братко – рекъл.

На Вълка му пресъхнали езикът и небцето. „Останахме, останахме – три души наоколо“ – помислил си. Взел едно от четирите парчета, разделил го на три и добавил по едно към отсрещните три парчета.

- Да заповяда негово величество Падишахът! – рекъл.

Този път Лъвът кипнал още повече. Сега замахнал с другата си лапа и пратил главата на Вълка заедно с цялото му тяло оттатък Чакала.

Дошъл ред на сестра Лисица. С шарещи насам-натам очи потърсила очите на Лъва.

- Заповядай, твой ред е! – почакала го да каже, и Лисицата, като откъснала едно парче откъм опашката на Газелата, побутнала всичко останало пред Лъва и надуто-надуто:

- Заповядай, Ваше величество! – рекла по свой си, присъщ само на нея начин.

Лъвът се усмихнал доволен-предоволен.

- На това се казва справедливост – рекъл, застанал до своя дял и седнал на гощавка.