← Розите са цъфнали, розите!

Език на четене:

Силата на благословията

2 мин четене

- Кажете машаллах, машаллах, за да не са му уроки!

Не зная защо бабите ни винаги повтаряха тез приказки. Все ни напомняха, за да не забравим. А видят ли някое бебе или малко дете, само да ги зърнете как им говорят по детски. (между нас казано, ние не можехме да ги разберем, та какво оставаше за малките.)

Чудех се, какво значеше това „за да не им е уроки“

Един ден реших да попитам дядо ми Хюсеин ходжа.

- Мое мъничко момиче, как да ти отговоря, как да ти го кажа, за да разбереш, да ми речеш „Разбрах, деденце, Аллах да те поживи“. Рече и наведе глава.

Замисли се. Малко мисли, много мисли и проговори. Аз пък си помислих, че дядо ми тоз път няма да може да ми отговори. Той подскочи, като че ли от сън се събуждаше, сложи ръка на рамото ми и рече:

- Вий какво си мислите, дядовото, понякога човек се вдетенява. По пътя си вижда засмяно или сладкодумно дете и не откъсва очи от него. Като че ли очите му остават върху детето.

Детето се прибира вкъщи. Прибира се, но чувства че главата му натежава, очите му се затварят, сълзят, с други думи иска му се да си легне. Не беше си легнало още, както се казва не беше заспало, баба му щом го видя веднага сложи длан на челото му и рече:

- Вай, чеденце, ти гориш, изгаряш. Ти си урочасан!

Казва и започва да му чете молитва. Както казват, бае му. Детето се унася в дълбок сън. След малко отваря очи, като че ли нищо не се е случило. Отваря очи и иска да си играе. Щом му се играе, значи детето не е болно.